Няма заглавие, ама пак става дума за ангели...

Категория: Проза
Публикувана на Неделя, 24 Февруари 2013 22:00
Написана от Анонимен автор
Посещения: 2282
Някога искало ли ти се е да полетиш?
Да се рееш в небето... над всичката хорска простотия и невежество,
да си над всичко това? Би било приятно...
Представи си, че можеш! Представи си как се разхождаш по облаците,
отгоре са звездите а отдолу всичко, което обичаш и мразиш!
Слънцето нежно гали кожата ти, и ти шепне красиви слова, от които
кожата ти се затопля едва усезаемо...
Представи си, че можеш да отидеш където поискаш със скоростта на
светлината...

Казват, че човек се чувства най-добре там където се вписва най-добре,
там където е роден да бъде и където иска да е винаги... или нещо
такова. Добре де... как тогава усещанието там горе би било толкова
приятно... (ако не те е страх от височини естествено) Да виждаш
как ангели играят около теб... всичко да излъчва такава светлина...
Погледни леко по-нагоре, има един трон покрай които си играят ангелчетата.
Знаеш кой стои там нали, този в който малко хора на земята вече вярват.
Този, който едни наричат Аллах, други Зевс, трети Буда, а някои просто Бог.
Аз бих се зарадвал да го срещна... бих му отишъл на гости, там при ангелчетата,
да си поговорим за земни неща, ако са му интересни все още.

Бих го попитал много неща... например... защо е толкова трудно долу... защо
горе е толкова приятно, защо искам да съм горе а не долу, защо ни е обрекъл
да стоим долу и само да му се молим... ако адам и ева са направили един грях
и за това плащаме ние, то тогава кой ще плаща за нашите грехове? Може въобще
да бъркам с мнението си по този въпрос... може истината за него и за нас да е
друга. Не бих си правил оговорки с него за червено ферари или ново гадже
с бронзов тен, при това всеки ден... защото това са земни блага... а там не се
чувствам дорбе вече. Искам да го попитам ако ангелите са там при него а дяволите
долу надълбоко под земята... какви сме ние хората... и към какво сме по-близо?
Какво ни прави такива? Той ли? Ние ли?

Зад трона се виждаше иззад лека мараня нещо като остров кацнал в небесата. На него имаше
нещо като градина... красива, с много "салата" и цъфнали "репички" а на едно място
стоеше дворец... напомнящ ми на един от сънищата ми като малко дете... само че...
само че много по красив... по... жив ама майната му сега на замака, то какво ли нямаше там.
Страх ме беше да се приближа до господина на трона...някак си, недостижим ми изглеждаше.

Въртях се все на около... поне имаше нещо мърдащо... от сорта на живо...

По едно време едно от ангелчетата играещи си наоколо ме забеляза как стоя седнал на един облак
и ги наблюдавам с усмивка. Спря се и тръгна бавно към мен наблюдавайки ме... усмихнато...
т.е. усмихната... поне така мисля, беше с вид на девойка... очите и бяха като океан... дълбоки...
пълни с живот... приближаваха се към моите... не знам защо, но не можех да отлепя погледа си от
тези очи, и тя не местеше своя... (чудно как се е научила да не мига толкова време в движение)

Дойде... кимна леко и седна до мен. Ухаеше на рози... усетих го разбра се... когато седна до мен
се понесе нежен полъх... до някъде ми действаше като екстази, защото сърцето ми щеше да изкочи,
макар че стоях мирен, мълчалив и усмихнат.

- Какво правиш тук? - попита ме Тя.
- Разхождам се... - отвърнах
- Така значи... а име имаш ли си? - продължи Тя
- Да, имам, разбира се. Казвам се Иван, а ти? - побързах да я попитам от любопитство.
- Името ми е Белатрикс. Но можеш да ме наричаш Бел... - каза тя и отново ми показа топлата си усмивка.

Гласът и беше наистина като звънче... нежен... изпълнен с любов (незнайно към какво).

- Знам, че се чудиш какво е това място, знам че и за първи път си тук горе... знам и как се чувстваш...
Не се бой! Искам да си поговоря с теб... интересен човек си... всъщност си единствения човек тук...
Разбираш ли чувствата и желанията си в този момент? - попита ме тя... естествено... не ги разбирах, но
се опитах да ги обясня... неуспешно... тя се засмя... след което сложи ръката си върху моета и продължи.
- Ще ти обясня...
Днес е първия ден от живота ти... за пръв път си сигорен, че тук искаш да останеш... нали? Не е нужно да
знаеш има ли повече... не е нужно да търсиш, защото за теб друго няма... бъдещето ти е ясно... мечтите ти също,
защото всичко което си желаел винаги е тук... тук вътре в мен...

Тя положи ръката ми върху сърцето си...(не ми се вярваше, че има такова но го почувствах и моето замалко не
изхварча като снаряд в неизвестна посока)... не можех да помръдна... очите си... ръката и... усещането...
всичко ме държеше неподвижен като камак... забил очи в нея...
Исках да я целуна, но не можех да помръдна... естествено тя разбра това... и само се засмя... леко прехапа
долната си устна...и продължаваше да ме гледа... за миг почувствах ревност от косите и... които нежно галеха
лицето и... раменете и почити цялото и тяло... което изведнъж много ми се видя красиво... някак си... човешко.

- Права ли съм? - внезапно ме попита и едва усезаемо повдигна едната си вежда.
- Ами... ъъъъъъъъъъъ... - казах аз, което прозвуча като казано от програмист които не си е изпил сутришното кафе а го питат за часът.
- М? - измърка тя (по-подходящ глагол не се сетих, съжалявам)
- Трябва ми време... - заотстъпвах шашардисън аз...
- За какво? Та нали дойде тук, защото долу не намери каквото желаеше... защото долу бе по-самотен от загиващо стръкче трева до Ню Йорк-ски небостъргач.
- Да, права си... но долу е целия ми живот... миналото ми... средата в която съм се научил да оцелявам... трудно е да се откъсна от това изведнъж!
- Момче, противоричиш си, не усещаш ли... до одеве си мислеше друго... именно това те доведе при мене...
- Не може ли... не може ли да дойдеш с мен долу, долу при хората... да те обичам.
- Аз мога, а ти можеш ли?
- Искам да съм с теб, но в света който познавам!
- Искаш да си с мен или искаш да си със света си?
- ...дори и различен аз съм част от тях... не мога без този свят... не мога и без теб...
- Но аз съм само твоя мечта! Винаги си ме имал.
- Да, но мечтата ми бе да те имам физически... а не само с сънищата си, ангел мой... кажи какво да правя...!
- Бе ти дадена възможност да реализираш мечтите си... полетя в облаците, срещна ме, видя Г-на в престола... ще се възползваш ли от шанса си... да реализираш всичките си мечти?
- Незнам дали искам... може би за мен е много късно... може би съм част от света долу, може би съм като тях...
- Реши... и ми кажи...

Тя отпусна ръката ми, стана и отиде при другите ангелчета, които играеха безгрижно...
.
.
.
Следва продължение... може би!


Автор: SoundreameR

Статистика

  • Общо потребители 911
  • Гости на линия 21
  • Потребители на линия 0
  • Регистрирани днес 0
  • Нови тази седмица 0
  • Нови този месец 0
  • Най-нов потребител footrigarinforsprop

Кой е на линия

В момента има 21  гости и няма потребители и в сайта


Copyright © 2013 stih4e.bg | Web Design