Плачещи небеса

Категория: Проза
Публикувана на Вторник, 02 Юли 2013 15:09
Написана от Лаура-Дафне
Посещения: 5599

По повелята на сърцето

/тетралогия: малки новели-хроники с продължение/

от Лаура-Дафне


На моите синове, на българските жени и майки – с обич посвещавам и се прекланям.


Скъпи Читателю,

Новелата, която ще прочетеш, е едно изпълнено с радостни и скръбни събития време. Това е време, което са изпитали и изпитват на своите крехки плещи българските жени и майки... Които успяват по Повелята на сърцето да дадат образ на мечтите си, да спасяват семействата си. Тези светици намират сили не само да разказват и изплакват своята мъка, но и да вярват в доброто бъдеще на децата и на родината. Поредното тежко време поражда порива към една чистота, с която е белязан животът на тези странници, на тези самотници и Апостоли на Вярата – на страдащите български жени.

        Това е философско-лирична проза, в която потокът на съзнанието се редува с иносказание. Самите събития не са много, но представляват основна нишка, върху която със сълзите на сърцето са избродирани най-тънките плетеници от лабиринтите на човешката съдба.

Ти, Читателю, бъди съпричастен и благосклонен. И ако си се развълнувал искрено, то значи, че целта на авторката е изпълнена. По Повелята на сърцето нейната съдба и съдбата на хиляди български жени се сливат в едно... А синовете различават в святата плетеница образите на своите майки и им се прекланят.

 

Лаура-Дафне





Минаха цели пет години, откакто тя напусна дом и родина. Много бяха усилията и търпението й, но всичко беше тръгнало към провал. Нямаше друг изход – дойде Неизбежното... Раздели се сърцераздирателно с всичко, което беше градила години наред с много любов. Разрухата на дома беше като зла прокоба – корозията не спираше. Отникъде нямаше помощ. Не можеше да се справи повече с дълговете, с агресията и двуличието на човека, когото някога обичаше. Трябваше да се раздели и с децата си. Това беше най-ужасното, защото привързаността й беше голяма, а жалостта – безгранична. Трябваше да забрави покрусата от една голяма несбъдната любов. Човекът беше мъртъв, но тя още не можеше да се успокои от загубата. Беше сигурна, че ще липсва на учениците, колегите и приятелите си. Страданието й беше тотално. С Божа помощ трябваше да преодолее, да надмогне себе си и от страданието да съгради нов дом за изтерзаната и съкрушена душа. Щеше ли да успее в своя самотен път и да се превърне от жертва в господар на съдбата си – това знаеше единствено Бог.

          ...

Три пъти се завръщаше в дома си с надежда за оставане. Тя искаше да възстанови загубеното. И успя да спаси къщата от разпродажба, да даде спокойствие на децата. Наранената душа бе простила на всички, които безпристрастно наблюдаваха страданията й. Тя не жадуваше реванш, но виждаше, че е невъзможно повече да бъде предишната. Като огромна вълна се изля върху нея тъгата и за малко да я удави в бездната на океана-живот. Беше всеотдайна и си остана такава – от пет години се раздаваше на далечни, чужди хора, даваше им своята топлина. От червените жарави на душата се отронваха изкристализирали скъпоценни камъчета, събрали цялата горчивина на узнаването, на огромната и никога неотшумяваща болка.

          Виждаше и усещаше в далечината на разстоянията как съкровеното, на което беше държала, се отдръпва и изчезва в някакво друго измерение ... Защото беше се променила нагласата й: тя вече не беше предишната беззащитна жена, а воин, издържал битките. Бог й помогна, като изостри сетивата, изтри сълзите, запази душата й.

Изкупи греха на всеотдайността и дълготърпението с най-тежката цена – раздяла и самота. Остана докрай искрена и узна, че всяка загуба е начало на нов живот. Наситен на събития и хора, този изгнанически живот бе палитра от цветове и фигури, разкриващи една нова красота. Скуката, грижата и страхът бяха победени и посрамени. Тя преоткри хората и света и срещна нови любови – още по-силни, искрени и изпепеляващи от тези, които съществуваха в романите и въображението й. Бог беше милостив към нея и въпреки тежкия, отговорен и обременителен живот, не я оставаше без илюзии, емоции и радости. Бог беше оценил способността й да обича и мечтае.

...

Ето че за трети път тя се завръщаше в дома си – като Одисей след дълго бродене. Всеки път, потегляйки обратно, си даваше обещание, че ще се спре и няма повече да скитничи. Това беше гласът на разума, но сърцето и спомените се съпротивляваха на тази благост на спокойствието и сигурността. Може би истинското обяснение за голямата душевна борба и раздвоение се коренеше в раните, които миналото й беше нанесло. Някогашният й живот беше пълен с много поезия – тя живееше в един светъл, чист, илюзорен свят. Беше се сраснала със света на литературата и децата. Но земното време не можеше да понася мечтатели, които искаха само да летят. Трябваше да се изучат всичките закони на земната твърд и гравитация... Да се разбере и силата на по-грубото и, използвайки я, чак тогава да се полети. Бог виждаше и усещаше, че трябва да даде земна сила и благослов на всяка крехкост, чистота и нежност. И чак след това да позволи полета. Това не беше лесно, защото все по-трудно се намираха непослушни, умни и искрени създания, които да разберат земните уроци и да вярват в силата им. Издигаха се в култ търпението, страданието и примирението. По този начин хората намираха оправдание за греховете. Бяха изработили своята Голгота – и за разлика от Божия син – не искаха да носят нито своя кръст, нито този на другите. Алчността, предателството и лицемерието, така ненавиждани от Бога и Неговия син, взеха превес и тържествуваха над свободната воля. И храмовете се задъхаха от търговците, а почтеността беше окована във вериги и готова за гаврата на Пилат. Неумити бяха не само ръцете на Пилат, но и на много негови сподвижници.

...

Приближаваше се към дома си. Беше късна нощ и Луната беше готова да проплаче заедно с нея – сякаш да сподели вълнението на странницата, да я успокои и даде жадуван покой. Покой обаче нямаше – той съществуваше само в далечните приказни светове на въображението. Тя беше близка приятелка на тези светове и добре знаеше, че изобщо не ги е изгубила... Че новата работа далеч от родината също беше свързана с хора, които се нуждаеха от благост и топлина. Нямаше ги учениците, затова пък тя даде огромен простор на мисълта и емоцията. В свободното време през нощта, освободена от задължения, рецитираше, пишеше, спореше с тези, които се опитаха да я сломят. Пилатовците не можеха повече да я съдят – бяха сразени и посрамени от силата й, този път концентрирана и съхранена в самота.

Когато се прибра, уморена от пътя, тя пристъпи плахо и положи тялото си на стария диван. Мислеше да остане вече завинаги в родината. Нямаше повече материални притеснения. Можеше да се прехранва някак, а и годините й натежаваха ... Така говореше гласът на разума, но сърцето и душата не бяха излекувани. Тя беше преживяла огромни унижения, страшни омерзения. И раните й се отвориха – рани, получени от близки хора през дългите години на всеотдайност и грешно себераздаване. Егоизмът на околните беше пречупил крилете й – дълго време беше като ранена птица и трудно оздравя. Успя да се спаси, но чувстваше огромна бездна, която я разделяше от миналото. Тя не можеше да мрази, не познаваше отмъщението и ненавистта, но и не можеше да бъде предишната възторжена мечтателка. В чуждата страна дишаше по-леко – контактуваше със земния материален живот, но не беше притеснена от мизерията. Животът, пълен с примитивизъм на мисленето и чувстването, я отрезви. Но беше жена на години – това означаваше, че и съпротивата й растеше, а свободната воля се кали до стоманена. Пишеше и страдаше. Пееше и обичаше. Преодоляваше далечината ... И дори се влюби искрено и завинаги. Бог искаше да я направи по-разумна и да укроти чувствата й, но усети, че е непослушница – зачете свободната воля и я благослови. Тя не можеше да лъже, а за всяка заплетена човешка ситуация намираше най-точното и благо решение. И това човеколюбие и тактичност беше оценено от хората, за които се грижеше в далечната страна. Бог реши да й помогне и пощади нейната крехкост, която облече със стоманен щит. Искаше да я върне при синовете. Бог обичаше и помагаше: не пращаше страдания, както мислеха хората или им се внушаваше от лъжепроповедници. Но Създателят нямаше представа колко болка и мъка може да поберат човешките сърца и души и колко рани креят незаздравели. И най-добрият земен хирург не можеше да открие колко отрицателна енергия е поело човешкото тяло, защото можеше да види само поразените органи. Видно беше, че хората си пречеха един другиму, безсмислено клюкарстваха, бездействаха и си завиждаха. Някои от тях чувстваха, че този път на раздори, на липса на обединение и съгласие ще ги заведе към блато, към тръне и коприва, а не към злачни пасбища и благоденствие. В миналото тя се опитваше да живее сред многото - да обединява, да съчувства, да споделя радостите и болката на другите. Получи признание от малцина и подигравки от мнозина.

...

Сърцето й тупаше силно, главата й бумтеше от кървавите стъкълца на калейдоскопа на живота, който за малко да я помете като ураган. Бяха настъпили и спокойни дни, но фонът на този калейдоскоп все още беше черно-сив. Първичната й жизнерадост още бе запечатана в кръвта – не толкова буйна, но не и укротена. Огромни разочарования съпътстваха личния й живот, но тя не остана дрипава странница, пренебрегната от всички. И в най-голямата самота и безнадеждност Бог й пращаше човек, който да я обича. Затова си остана същата, макар че живееше далеч от някогашните си приятели, от децата, от любимата си литература. И сега, в стенещата тишина, в полумрака на стаята, сред любимите книги – тя шепнеше своите молитви на благодарност към Бога. Но за трети пореден път, през сълзи и с натежало от тъга сърце, Му каза: „Благодаря ти, Господи, но не мога да остана тук!” Бог замълча и с препълнено от съчувствие сърце й каза да помисли и да реши... Цели дни тя лежа на дивана – пребита и бездиханна от порива на чувствата. Пропадаше надолу в спомените, задъхваше се, плачеше неутешимо. Имаше вече свободна, калена воля на странница-воин, беше победила обстоятелствата, които я бяха превърнали в ранена птица. Можеше отново да лети, да върви, пеейки, дори да се гмурка в огромни водни бездни и да остане жива и невредима ... Пътят й беше открит – тя чувстваше, че бе заслужила наградата - след неистови страдания, след страшни опасности. Но този скитнически живот бе засилил до неимоверност чувството й за свобода и отговорност. Тя усещаше угнетеността и страданието на своя народ. И молеше Бога вече не само за себе си. Искаше просто да пише и да помага. Светът на литературата се беше вкоренил в съзнанието й трайно и неумолимо. Никой не бе в състояние да го заличи. Натрупала опит от работата си с хора, виждаше, че все още не бе стигнала до дъното на кладенеца, не бе открила още първоизвора. А страданието – тежко и незаслужено – бе ограбило времето й. Трябваше да наваксва пропилени мигове, минути, часове, години. Реши да остави завръщането - за малко време може би... И да продължи по пътищата на странниците – безкрайни, неизбродими, пълни с изненади, с открития, с многоцветен живот. Не беше авантюристка – по-скоро беше воин, пълен с отговорности, отдаден на дълга.

Смазани от грижата и мизерията, сънародниците й страдаха ужасно. Те се срамуваха да говорят за болките и радостите си. Живееха в още по-голяма усамотеност от нейната, но не се разделяха с надеждата – като малки деца се радваха на първия сняг, на пролетните цветя, на знойното лято, на щедрата есен. Когато усещаха, че опасността за живота и здравето им нараства, се срещаха по кафенета и мегдани и създаваха нови политически стратегии за спасение. Времето беше благосклонно към многострадалците и им позволяваше да го разтягат - колкото си искат. А Бог ги спаси от мизерията и раздора, като пръсна една голяма част от тях по широкия свят. Така в страната беше спасено от странниците цяло едно поколение - мислещо и чувстващо много по-свободно и необременено. За тези деца тя молеше Бога и знаеше, че ще бъде чута. Благодарността й нямаше граници и за сетен път реши да помоли да продължи напред, додето й стигат силите и здравето. Бог пресуши сълзите й – за кой ли път! Подаде й Десницата си – за кой ли път! Припомни й, че воините не плачат и не се оплакват от самотата си. Даже й се скара да не дава лесна прошка, а да внимава особено много в избора на хора до себе си. Замисли се: най-трудно беше наистина да се прощава, особено когато любовта и доверието бяха подложени на изпитание. Всяка прошка в този случай беше излишна, защото безнравствеността и лицемерието не можеха да се излекуват – те бяха нещо като вроден порок, като начин на мислене и чувстване. А някога вярваше, че всичко може да се промени към добро. Покрусата от миналото и новите впечатления от чуждата земя не я превърнаха в мизантроп, а засилиха защитната й система. Достойнството бранеше с цената на своето спокойствие. Когато виждаше, че има опасност да се превърне отново в послушен роб, напускаше работата, рискуваше и продължаваше напред. В чуждата страна това поведение се оценяваше като достойно, направо героично. Когато, принудена от обстоятелствата, захвърли работата в родината си, това се оцени като глупост и излишна дързост. Много я съжалиха, малцина бяха тези, които и се възхитиха.

...

Даде обещание повече да не плаче като малко дете, защото нямаше право на отчаяние. Отчаянието водеше до обърканост, а сега пътят й не беше вече толкова трънлив - както преди пет години. Беше опознала добре чуждата страна и хората. Вглеждаше се надълбоко в човешкото страдание и се опитваше да разбере дълбокия му смисъл. Бог изпращаше болестите като сигнали за осъзнаване. В много от тези болести се оглеждаше самият характер на човека и част от неговата съдба. Хората се страхуваха от старостта, от съпътстващите я самота и безпомощност... Но дори и болни, те се стремяха към любов и съпричастие – сякаш да измамят съдбата и надживеят писаните от Бога години. И тя се увери, че най-поривният и невинен живот е този на децата и старците... Защото беше много чист и крехък и изискваше добросърдечие и грижи. Всеотдайността и любовта бяха напълно оправдани - Бог простираше десницата си над тези, които се грижеха да се запази невинността и чистотата на света. Болните дадоха подслон на скитницата и тя се докосна до съдби, които я покъртиха дълбоко. И навсякъде се опитваше да разбере хората от чуждата страна, макар че в началото още не познаваше езика им. Говореха й очите, жестовете, мимиките и движенията... Тя имаше горчивия опит. Познала мъката и страданието,  докоснала се до тяхната жарава, знаеше как да лекува дълбоки и трудно зарастващи рани. Чувстваше се много по-стара за възрастта си, а здравето й сериозно пострада от психическите натоварвания. Като обрулен лист, подгонен от вятъра,  преброждаше огромни пътища, а просторите й бяха широки и необятни. Дебнеха я опасности, премеждия, но сърцето винаги й показваше верния път. Над нея Небето също бдеше и пращаше своя лазурен син Благослов. Беше отхвърлила тежките смазващи товари на едно сиво битие, което се опита да я смаже и да я превърне в безпаметен роб. Понякога само си задаваше въпроса: дали е избрала най-верния път, дали не се е загубила в по-тежък и сложен лабиринт. Водена от поривите на сърцето и душата, подтикваше разума да работи с бесни, светлинни ускорения. И противно на простата логика, винаги изскачаше печеливша карта.

... В хазарта на живота не съществуваха точни правила. Важното беше след всяко падане да се намерят нови сили и  да се продължи напред. Вярата в себе си и в Бога беше двигателят на това безумно движение, подхранвано от свободната и калена в битките воля. Съществуваше един важен проблем – до колко можеше да се издържи, кой ще захрани тялото и душата... И тя откри, ще рече – преоткри истината на Апостолите на Вярата: няма по-силен двигател от Любовта, която дава и не мисли да вземе. Там, горе на небето Любовта е една царица, облечена с дрехи, изтъкани от светлина. Може би във всяка къща, където цари мир и съгласие, тази царица има по една своя земна сестра. Може би тая земна любов е в компанията на родители, които се обичат, на деца, които се усмихват насън, на старци и старици, които галят крехкото цвете на надеждата-живот, на искрата-вяра. Имаше и един още по-тежък проблем: кой ще бъде този, който може да даде и да не вземе. Равновесието беше нарушено отдавна: много бяха създанията, които искаха само да вземат. Това бяха хора груби, алчни и лицемерни. Бог отдавна се беше отказал да ги превъзпитава и, вдигнал ръце, ги остави да се слеят със земния прах. За тях и потомствата им не съществуваше развитие – нито земно, нито космическо, нямаше и прераждане. Бяха огромни черни, статични дупки. И Дяволът, който познаваше устремът и движението, се страхуваше от тях. В същината си това бяха хора без собствен облик, безразлични консуматори, които се държаха като господари и имаха самочувствието на всичко можещи и знаещи. Властта беше техният полов нагон и - за съжаление - се плодяха като охлюви и гъби след дъжд. Искаха да ограбят всичко – чувстваха се дори по-силни от Бога и бяха решили да обсебят Времето. Потискаха ближните си. След всеки грях обичаха да се причастяват и нямаха срам от никого. Борбата срещу тях беше обречена на неуспех. Те не искаха да мислят разумно и мразеха всички, които действаха с ум, душа и воля. Докоснала се до такива същества, тя дори се опита да въздейства... За малко да попадне в дупката им, наподобяваща смъртта... Това беше някаква страшна ирационалност, която нямаше измерения - там липсваха пространство и време.

...

Спомни си тръгването преди години. Поемаше далечен, неизвестен и пълен с опасности път. Все пак усети, че бяга от по-голямо зло... Усети как Бог я измъква от капан, от дупка, където можеше да потъне завинаги и да изчезне – без вопъл, без стон. Чувстваше невидима защита и неизвестността не я плашеше. Не можеше да се примири с мизерията и с това – да я подтискат и командват зли и посредствени хора. Ако другите имаха късмета да налучкат поне отчасти пътя към златната среда, хармонията и спокойствието, за нея съществуваха само алтернативите. Колкото и да не приемаше крайните, екстремни решения, налагаше се да прави скокове над бездни. В противен случай имаше опасност да се превърне в жертва – да крее като свещица и да се моли за милост на безмилостните.

...

Сега, след пет години митарства, вече вървеше твърдо и стабилно по земята. Чувстваше се някак по-лека, по-спокойна, по-уверена. Усмихваше се на някогашните приятели и колеги и те я намираха щастливо променена. Бе победила отчаянието и повярвала в благосклонността на Съдбата... Защото бе съумяла да поеме всички нейни удари с Вяра в Бога – не си позволи дори да гъкне от болката. Страданието не я уплаши и не пречупи волята й за живот. Само тялото й пострада от многото беди, но знаеше, че болестите няма да я връхлетят. Тя умееше като магьосник да заповядва на органите, на сетивата, на нервите и мозъка – да продължат своя ход. А сърцето и душата бяха по-силни отвсякога и се нуждаеха от своя земен дом. Чувстваше, че има какво да сподели с хората, че има още неизказани неща. Знаеше добре, че бе минала най-тежкото. Беше на финалната права – когато мечтите й добиваха своя образ и Бог я превръщаше в галеница на съдбата. Най-после имаше свободно време и възможност да изрази най-скъпото и съкровеното – а то беше далече от материалната грижа. Болката и страданието не я бяха сразили, напротив – усилиха съпротивата й. Имаше сили за още битки. Шлемът й не само не беше ръждясал, но сияеше като злато. А Слънцето и Луната му бяха предали някаква невидима магнетична сила. Чувствителността и сетивата й до такава степен бяха изострени, че усещаше страданието на другите отдалеч. Искаше да помогне, но не знаеше как...

...

Седна и започна да пише. Искаше да увери другите, че не трябва да се отчайват, да бездействат и загрубяват. Искаше да им внуши, че когато нещата не вървят /а това винаги се виждаше и чувстваше/, Бог е подготвил още много варианти... за излаз на реката, родена от сълзите на страдащите... Защото брод на река не може да се постави. Дори някой да е решил да осъди и окове човека, да се надсмее над неговите усилия и свети клетви – Изход има. И пътищата на човешката воля са винаги свободни и неизбродими. На този Изход стои обаче едно триглаво Чудовище.

Едната негова глава символизира навика и мнението на другите – трудно юнакът би отрязал такава глава, защото тя е поела магнетизма на целия околен свят.

Втората глава е събрала в себе си цялото слабоволие и нежелание за добротворство: тя гледа с очите на компромисите, подлостта и лъжата. И силата на трима юнаци не може да повали тази глава на злотворството, вкоренило се дълбоко в мислите и чувствата на хората.

Третата глава имаше най-жестокото изражение и цяла армия от юнаци не би могла да се справи с нея. Тя искаше да властва, да подтиска и да консумира – до безкрай. Нямаше, не съществуваше земна сила, която да се справи с нея. Тя е в състояние да изяжда човешките души, да ги превръща в прах, преди още да е загинало тялото. Нейната сила беше в основата на черните дупки, на една жестока ирационалност, в която всичко сякаш беше замряло в голямо черно нищо... А любовта, надеждата, страданието и милостта чезнеха, задушаваха се, викаха и умоляваха... Нямаше кой да ги чуе... Поетите, мечтателите, беззащитните старци и деца, изобретателите и нереализираните гении гинеха там – без стон. Това беше ужасна неправда и Бог трябваше да се намеси: да превърне лакомниците в пръст, а техните жертви да поеме в ръцете си и отведе в лазурния свой свят. И Бог бе неумолим и пращаше беди на зловредните създания, за да им напомни, че са родени от пръст и няма да се преродят и да се издигнат над праха. Тази трета глава на чудовището от лакомия и алчност бе нараснала до огромни размери... Бог само дълбоко въздъхна - и тя се пукна. Храната, която беше погълнала, се превърна в благородни семена. И избуяха жита, запяха птици, разцъфнаха райските ябълки и лози. Хора и животни се побратимиха и всеки всекиго разбираше. Но това беше Небесният Рай, а Земният все още не настъпваше. Спасявайки от черните дупки много мили и добри хора, Бог установи с учудване колко светла енергия бе концентрирана в техните сърца и души. И реши да изпълни Повелята на сърцата им – тъгуващи и бленуващи по своите светли мечти, по някаква вълшебна красота. Беше нужна повече светлина, която да разпръсне нощта над земната пустиня. Хората-мечтатели силно вярваха в своята звезда, макар че бяха единици. Знаеше се само, че могат да събудят мнозинството и да го спасят от безверието.

          ...

Така на странницата и на много нейни посестрими Бог даде Сила да продължат напред – въпреки бурята, въпреки тъмнината и бродещите опасности... И да следват мечтите си. Реката на техните безутешни сълзи превърна в спокойни води, в които - като русалки и амазонки – можеха да намерят своя просторен дом. Щитът им изкова - като на древните валкирии и античните герои  – със силен огън, който изтръгна от страдащите души. Даде им Сили да преброждат земното пространство – без страх от смъртта, без уплах, без око да трепне. Даде им Любов – да не се чувстват съвсем самотни и угнетени. Подари им много Надежди. С мъдростта на изстрадалата Вяра ги увери, че вече имат много жар в душите си, много светла енергия... Да я използват разумно, за добро – в името на децата /а това означаваше – и в името на страната /. Каза им, че не трябва да се поддават на присмехулниците, с които беше пълен целият свят. Успокои ги, че никой не е в състояние да ги унижи, защото хората нямат представа за цената им. Бяха скъпоценни воини – щитовете и стрелите им бяха от злато... А в сърцата си носеха бисери, изкристализирали от страданието – тяхното, на семействата и страната им. Това бяха изключително умни и силни създания. Бог беше сигурен в победата им над унинието и примирението.

          Те се молеха, слушаха Неговия глас, който се сливаше с този на техните души. Знаеха и Повелята на сърцето: колкото и да страдат, никога да не се оплакват и самосъжаляват... Защото бяха воини на честта и от далечина даваха топлина и прехрана на децата си, като ги възпитаваха да бъдат силни. Знаеха също, че рано или късно ще се върнат завинаги – да отдъхнат и поемат силата на родната земя. А в чуждата земя не беше лесно, но чувствайки невидимата сила, вървяха напред. Където беше пустош и тегота, местата се превръщаха в оазиси на почивката и надеждата. С изнурени нозе и наболяло сърце крачеше и тя – без право на отчаяние. Видя и усети унижения, глад и жажда – но това бе за много кратко, концентрирано време. Нямаше право на вик и само закрилата на Бога умилостивяваше Съдбата. Странно е, че все пак успя да намери не само хляб, но и разбиране, дори – уважение, нежност и любов. Чуждите хора я обикваха и тя обикваше тях. Преди да дойде в далечната земя, тя познаваше добре нейната култура и история, обожаваше изкуството й – особено музиката. Но това познание не беше достатъчно. Докосвайки се до обикновен живот и бит, трябваше да мине време, докато ги разгадае и усвои. Сърцето обаче не свикна с липсата на синовете и на децата, които някога бе обучавала. Бог повели Сърцето да се кали, да придобие мъжка сила... Но то все още не може да се успокои - плаче с кървави сълзи и носи страдание на изгнанницата.

 

          ...

Тя сънува често... И вижда мечтите си, и усеща ужасите, които бе надвила. И тогава насън запява две свои песни, които се преливат една в друга. Бог и сега ги чува ... и се умилява, и му става тъжно... Едната е песента на Лилията, на вечния Лотос, който носи надежди за чист живот във Вечността.

А втората песен е тъжна и кара цялата природа да занемее. От сърцето на странницата извират кървави сълзи, кръвта й зашумява. Тялото й усеща кръста и проникването на гвоздеите. Тя разбира мъката на Божия син. Като на Христос лютят раните и цялото й тяло се сгърчва. Челото й е разранено от тръните и чувства студена пот. И спира да пее. Събужда се – плувнала в пот. И още чува плача и стоновете на природата, а неведомата музика й напомня прощален реквием. После всичко затихва и остава само безкрайна самота и стенещо мълчание.

 

          ...

Запяваше не само песни, но и виждаше образи... Първите видения се явяваха на цветен фон: бяха мили и трогателни, пълни с много надежди и вяра. После на черно-сив фон изскачаха образи, които я плашеха – зной, жажда и покруса се сливаха в едно. Нямаше го звънкото синьо небе – черни облаци на някаква зла прокоба го бяха затъмнили. Някъде между тези образи и видения се скиташе Любовта й - напъдена, обиждана и сломявана. Тя – нейната Любов – приемаше всичко: както радостта и възторга на ясната синева, така и съмненията и предчувствието за последен ден и сетна гибел. Душата на скитницата не страдаше, а смело се въздигаше... Достигаше отвъд Сините планини и дързостно искаше да се провре под многоцветната дъга. Обичта и разделите я калиха – душата усвои едно от най-трудните умения – прошката и обичта.

          И Бог й рече: „Разкрий, скъпа, искрено и просто – смисъла на своите сънища – надежди и прокоби. Ако нямаш сили и си много тъжна, замълчи – ще те разбера без думи! Все пак вярвам, че силата ти е непресъхваща, защото извира от душата и сърцето!” Бог не подозираше, че дори и най-силният воин се изморява от тъгата по изгубеното и непостигнатото. Няма човек на тази грешна земя, който да не е изживял разочарование и да не е изпитал горчивини. Хората са несъвършени и самомнителни, поради това си нанасят люти и неизлечими рани. Споменът от горчилката е толкова силен, че има опасност изобщо да изчезне радостта. Когато няма вяра в себе си и в другия, човек се превръща в палач и,  без да мисли, пронизва нечие чисто сърце с отровните стрели на безверието. Хората не могат лесно да приемат позицията на другия, неговите навици и самобитност – особено ако е чужденец. Слагат му обидни етикети и трябва да мине време, за да разберат, че чужденците са техни братя и сестри – чеда на общ Баща. Неслучайно Бог често повтаря най-основната си заповед: „Обичайте се искрено!”

          Бог искаше да чуе нейния глас. И отново я помоли, ако няма сили да разказва дълго, то поне да изпее своята най-сърдечна песен... Песен за Вярата и Любовта... Която трябваше да бъде нежна, топла и гальовна. Тя щеше да бъде чута не само от хората, но и от животните. И те щяха да се опитомят – дори и най-кръвожадните щяха да имат до себе си приятел-човек. А камъните щяха да проговорят. Трогнат, Създателят  щеше да се опита отново да вдъхне живот на пръстта и да сътвори истински хора – пълни с радост и възторг, готови за саможертва... И вероятно – много по-чисти и искрени. Тези нови хора щяха да обожават земята и да се прекланят пред небето, а водата никога нямаше да пресъхне. Сърцата им щяха да бъдат изтъкани от много топлина, а Огънят щеше да намери там завинаги своя дом. Дори Ветровете щяха да бъдат укротени и да галят с нежен полъх лицата на доближаващите се до съвършенството на Създателя негови деца. Очите им щяха да попият благостта на светлината. И в тяхната радост и възторг щяха да се оглеждат звездите, небето и земята. Това щяха да бъдат силни хора – с душа на поети, откриватели и революционери.

 

          ...

И така тя започна да разказва приказката за Езерото, от тинята на което израстваше Лилия, приличаща на вечен Лотос. Бялата й красота правеше света красив, защото излъчваше спокойствие, чистота и невъзмутимост. В тези вечни води някога се потапяше с удоволствие – разказваше приказки, рецитираше и беше сигурна, че се докосва до сърцата и умовете на учениците си. Емоцията извираше като извор, изкристализираше като песен. Пристрастяването към чуждите гласове – на творците на словото и на децата – бе нещо като опиум за учителката... И това криеше бъдещи опасности. Тя витаеше повече из Небесата, а по земята стъпваше неумело и малко тромаво. Някои й съчувстваха, други я подиграваха, трети се опитваха да я приземяват и поучават. Тя се вглеждаше във вечните води на езерото и никога не можеше да предположи, че стихии, бури и чудовища ще разгромят този неин свят... Дори нещо още по-лошо – светът на много нейни посестрими и на техните деца също щеше да бъде опасно застрашен. Никой не подозираше, че за години напред много хора ще бъдат подложени на нечовешки изпитания... А мечтите и вярата им – убити и погребани сякаш завинаги. Само Бог знаеше, че има Спасение и че неведнъж малкият народ е бил подпомаган от Създателя си...

 

...

          Иначе в литературните светове нещата изглеждаха привидно ясни и праволинейни. Там словото битуваше и в смутовете на земната душа. Но точно думите слагаха някакъв невидим нравствен ред и страданието се пречистваше и се превръщаше в красота. Светът на светлината приемаше тази божествена Манна и се облагородяваше... Както се беше случило много векове назад, когато душата на Разбойника, разпънат до Голгота на Божия Син, трябваше да отлети като волните птици до Небесния рай. Може би Там – до Голготите на Божия и Земния син – от напоената с кръв и пот земя са израснали най-чудните цветя... Може би Божията майка и Магдалена са ги откъснали и са ги изпратили по белите гълъби – право в Рая. Но хората не са видели тези цветя - само са усетили тътнежа на гръмотевиците и свистенето на вятъра. Видели са на третия ден празния гроб и може би са се опитали да разпитват Божиите птици къде е Иисус. Птиците са знаели, но не са им отговорили, защото преди Небесния баща те първи са чули думите: „Защо ме остави, Господи... Да бъде твоята Воля, Господи!” Лекокрилите са спрели своите песни и мъничките им сърчица за малко да се пръснат от безутешност и скръб. Оттогава птиците разговарят само с Избраниците–Пророци.

          И тя чуваше чрез Словото на творците как цялата природа страда и пее... И чака все някога да дойде Благородният Син, да спаси света. Виждаше наяве и насън езерото, където между лилиите плаваха лебеди – докосваха се нежно и се галеха. Виждаше широки поля, в които на воля бягаха коне, размахваха гриви в безспирен любовен плам и възторг. Невсякога беше слънчево, защото неизменна сестра на земния сетивен свят беше Мъката. Но след проливните дъждове и гръмотевични бури настъпваше спокойствие и хармония, които спасяваха света. Така и Божият Син просия и възкръсна - възнесе се на Небесата като най-чиста Светлина. Тази лъчезарност и до ден днешен се бори със Земния мрак и спасява хората, побеждавайки Мъката и Смъртта. Безкористността, невинната кръв и саможертва умиляваше хората – караше ги да плачат, правеше ги силни. Те разбираха, че не трябва да се плашат от смъртта и да се огъват пред потисниците. Примерът на Божия син се врязва силно в съзнанието. Във векове на робство се раждаха нови борци. Бог ги пращаше, за да помагат в борбата с Пилатовци и жестоки воини – обслужващи и подчиняващи се на имперски интереси. Божиите Пророци и Апостоли – като пратеници на Надеждата и Вярата – предричаха рухването на несправедливостта. Словото беше сила и хората започваха да вярват и да мечтаят. И сърцата им туптяха като пред сетна битка, а в очите им грееше бунтът на недоволството и непокорството... А Небесата спираха своя безнадежден плач и ги благославяха. Архангелите слизаха от Божия престол, за да им помагат. Потисници и доволници се изпокриваха, защото се страхуваха от Възмездие. От сълзите на страдащите се напояваше земята... След тъжния дъжд грейваше Дъга – многоцветна и ярка. Тя допираше Небесния свод, а двата й края опираха в подножието на вълшебните Сини планини. Говореше се, че там Бог е приютил най-съвършени свои синове – воини, които да рушат земната неправда дотогава, докато слезе отново на Земята Божият Син. Злото все някога трябваше да отстъпи земния си трон - на чистите, храбрите и мечтателите...

 

          ...

          Децата и Бога слушаха вълшебната приказка за непокорните... Вяра огряваше света. Словото на творците, на гениите, родени от светите майки, на многострадалния народ, успокояваше. И странницата запя най-бунтовните и най-нежни песни, родени от сърцето на поетите. После рецитираше, без да се умори – цялата нощ, както правеше някога... Имаше приятел в далечната страна - и той също слушаше музиката на чуждото Слово, което го докосваше. Със сърцето си усещаше Силата му. И той също й запя – песни нежни – на своите поети, на своя език. Тя го разбираше, усещаше музиката. И благодареше на Бога – за голямата Любов, за трогателната нежност, за страшния бунт на Душите. После го целуваше и галеше. Трогнат, той мълвеше мили слова. Повтаряше любовните стихове на древния Соломон: „Искам да те оставя завинаги – като печат на сърцето си... Защото Любовта е силна като смъртта и никой не може да я сломи”... Тя също рецитираше - стихове на голям роден поет:

 

„Къде отивам аз,

терзан от знойна жажда?

Мечта подир мечтата

гине и се ражда ...

...

И ще бъде следата ни

пепел из тъмен безкрай...”

 

Усещаше гласа на Земята си и чувстваше как целият свят се беше сгушил за прегръдка. „Кажи ми, кажи, скъпи, как да залича това, което е в душата ми... Ще ми построиш ли висящи градини, както е направил древният цар, за да заглуши скръбта на Семирамида по родната земя?! ...”

„Скъпа, пей, не плачи, гледай звездите!... Те са цветята на Бога. Трябва да видя родината ти, скъпа, и ще изградя висящи градини.” – Гласът му бе толкова мил, сякаш се сливаше с Божествения.

Странницата погледна Небесата – успокоени и лазурни, те се усмихваха и я молеха да продължи да разказва... Защото Времето не чака, а нейните стръмни пътеки Бог вече превръщаше в широки пътища. Пустинята отдавна бе премината, а тръните бяха отвени от вятъра. Тя чувстваше полъх на райски градини... Беше почти ги стигнала. Помоли Небесата да разкаже и най-тъжната приказка на този свят – за разочарованието и ограбените мечти на много хора, които близкото минало разпръсна като брулени листи по широкия свят. Трагична сирашка приказка за загубата на мъжка сила, за сълзите на странниците. Чувстваше, че този път ще разплаче Небесата. От Небето ще падне не само Манна, която ще нахрани гладните, но ще се отронят и дъждовни бисери, в които ще се огледа изкристализираната болка на милионите. И продължи с тъжен глас, като се опитваше да задави Мъката:

 

          ...

„Езерото беше като живо същество – дишаше с пулса на цялата природа. Но в дъното му живееше едно огромно Чудовище. То наблюдаваше поетичния свят на мечтателите и се заканваше да го срине и унищожи. Плашеше го чистотата на Лилията и красотата, която струеше отвсякъде. Искаше да изтръгне от дъното корените на чудното цвете... Така смяташе да затвърди властта си на господар на водната бездна. Защото се чувстваше непризнато от обитателите на вълшебния свят – там, горе. Крайната му цел бе да превърне езерото в блато и да пресуши реките, които даваха своята жива вода.

          Заплахите прераснаха в наказания и обругавания. Усилваха се бурите. Тръпнеж и грохот обричаше чистия и непорочен свят на явна гибел. Трепет и страх обхващаше хората, Ездачите – мечтатели не можеха да поемат дъх и падаха поразени заедно с конете. Дъгата отдавна се бе скрила, а полята се превръщаха в пустиня – не вятър, а пясък скиташе там. Водата не се движеше и се превръщаше от езерна в блатиста. Гледайки тази драма, Небето се чувстваше безсилно и едва сдържаше плача си. Колкото и да беше силен, и човешкият Дух – рожба на Бога – имаше опасност да се прегъне и да заплаче безутешно. И малки, и големи губеха цветния си поглед и започнаха да виждат света тотално черно-сив. Бяха като подгонени животни... А птиците забравиха волния си полет и летяха все по-ниско. Дори магията на Словото – тази най-светла илюзия – губеше своята сила. Сетивата страдаха, а очите бяха слепи за света на радостта и светлината. Грижата и Нуждата опорочаваха човешкия взор и той светеше с томлителния огън на подгонено животно, което търсеше само храна и молеше само за пощада... Лилията беше обречена на бавна смърт: отначало щеше да увехне, после щеше да се слее с блатските води и накрая – щеше да изчезне.

          Страданието съсипваше и уморяваше, защото беше пряко силите, беше прекомерно. Поезията гинеше под ударите на неизбежната реалност. Бедата и Грижата бяха непобедими и Животът страшно загрубя. Хората загубиха цел и посока, а воините – своята най-вярна и точна стратегия. Животът се превръщаше в едно уморително, сковаващо мечтите бреме. Надеждите в душите на страдащите изчезнаха. Плъзнаха и лъжепроповедници, които внушаваха до безпаметност, че така е трябвало да бъде. Според тях всеобщото подивяване и злоба щели да породят пречистване и преход към по-добро. От тези манипулации и слухове печелеше Чудовището – то стана още по-свирепо, още по-жестоко. Никой не знаеше как изглежда – само се предполагаше, че е безкрайно алчно и ненаситно. Мисълта му вероятно беше една първична материя, тласкана от нагони и глупост. От нея се раждаше магма и вулканична застиналост, която после с векове не можеше да бъде разрушена и пречистена. И никоя стихия не можеше да помогне да се срази злото – ни огън, ни вода, ни въздух, ни твърд. Злокобността дишаше тежко, застрашително, на пресекулки.

          Ужасът предизвикваше страх и примирение. Воините се предадоха и захвърлиха шлемовете си. Децата и жените заплакаха, защото бяха предадени на неизбежността, на ударите на Съдбата. Предатели и лъжепророци казваха, че това е просто преход и благополучието неминуемо ще настъпи. Хората се объркаха и загубиха представа за себе си, за това кое е добро и кое - зло. Предадени и пленени, отчаяни и обезверени, някои от тях умряха от мъка, други – от глад. Чума, пренесена отвън, косеше сърцата. Надеждите чезнеха, сякаш умряха завинаги. Чисто и непокътнато, езерото – бавно, мъчително бавно – се превръщаше в блато и придобиваше облика на Чудовището.

          С вързани ръце и крака, изправени на своята Голгота, хората молеха за помощ. Бог спаси своя Син, като го отнесе горе на Небето и чрез Възкресението Христос победи Света на злото. Бог обичаше малките и угнетени народи. И както някога спаси народа на Мойсей, така реши да постъпи и с тези свои деца. Единствен Изход от робството и мизерията беше Бягството. Това беше също Борба, изпълнена с доста трудности и рискове. Защото трябваше да се забрави миналото, да се разчита на късмета и от капризите на Съдбата да се извлече полза. Време беше да се действа – блатото нарастваше, а застоят, отчаянието и омерзението, вземаха огромни размери. Настъпи поредното време разделно за страдащия народ. Само че този път имаше опасност от пълно оглушаване и ослепяване. Гръмотевиците бяха безспирни.

 

          ...

Страдаше и тя – бъдещата скитница, предусещайки края на своя свят – света на поезията и децата. Виждаше и усещаше страданието на хората – ожесточението нямаше граници. Малките деца страдаха от глупост и наивност, а големите – от разяждащи ги себичност, завист и егоизъм. Мечтите погинаха първи. Воините бяха обезсилени и напуснаха бойното поле. Мъка скова душите. Пораженците, притиснати от врага-Чудовище, губеха разсъдъка си. Освирепяваха и в отчаянието си всеки тръгна срещу себеподобния – да реализира сякаш своя пречупен полет-стремеж. Настъпи хаос, тъмна нощ и пустинна самотия. Птиците падаха убити из засада – причакани от коварни ловци, дошли от друга територия. Крепостта до езерото от красив замък се превърна в руини. Красивите, нежни лилии и плаващите сред тях лебеди изчезнаха. Остана само едно голямо блато със застояла вода. Над него небето гледаше тъжно и унило. Божията благословия се оттегли... И времето сякаш спря...”

          Тъжно-унилата приказна история не беше в състояние да се хареса на никое земно племе. Приказката на Шехерезада за Чудовището и езерото беше прекалено жестока, за да се понрави и на султана. Само хората от родината на странницата можеха да я понесат... Те имаха удивителната способност – да се прегъват като тръстики под порива на злия вятър – с надежда да завее по-добър /вероятно западно-източен или източно-западен „нежен” бриз/. Бурите беснееха, а ветровете нехаеха за крехките стъбълца. Водата на блатото беше зеленикаво-мъртвешка: никакво вълнение – цареше привидно спокойствие.

 

          ...

          И ако хората нямаха сили и кураж да се заканят със свещен гняв за страданията си, то за Вселената не съществуваше покой, а бурен устрем и обнова – едно вечно движение. Нещо трябваше да се промени и Животът да продължи. След страха и дълготърпението идваше едно ново раждане. И то бе белязано с ново поколение – гордо и независимо... Закърмено с нова Вяра, която не познаваше уплаха и робството на победените. Голяма част от хората, наранени и унижени от вихъра на промените, трябваше да се калят и да станат Господари на бедите си. А Съдбата трябваше – с Божия помощ – да победят и укротят... Да я превърнат от враг в приятел и да се насладят на наградата – за положените нечовешки усилия.

          ...

И в това мъчително вървене по нов път, в побеждаването на коварни пустинни самотии, хиляди бродници показаха своята сила. Заслужиха възторга на свои и чужди, на земни и Небесни сили. А тези, които се подиграваха и злорадстваха, замълчаха посрамени и удивени. Бог се трогна най-вече от жените, които трябваше да работят по чуждите земи, за да осигуряват прехраната и дома на бъдещото ново поколение. Тези жени не бяха прости наложници и робини, а горди воини. Със своето страдание те изкупиха срама от поражението и братоубийственото ожесточение...

Заплатиха скъпо – сърцето на всяка жена плачеше с кървави сълзи... А душата й се бунтуваше от загубата на простора и свободата. Тези скитници, тръгнали на далечен гурбет, водещи ежедневни битки със собствената си крехкост, накрая придобиха мъжка сила... Бог ги благослови и ги пое под своя закрила, чувствайки колко тъжен и самотен е техният път. Всеки ден те отправяха своите молитви, пълни с надежди и умилителна горест. Малцина ги пожалиха, но Бог им даде свръхчовешка сила и несломимост... Да преодоляват хиляди пречки, да бъдат устойчиви на всички изпитания и унижения. Вдъхваше им Вяра, като ги превърна от жертви в галеници на Съдбата. Те знаеха, че ще бъдат възнаградени като победители на Чудовището, дръзнало да се настани в душата и съзнанието на малодушните. Избрали най-стръмните пътеки, пребродили без страх чужди негостоприемни земи, жените-воини усещаха своя бъдещ триумф... Имаше и такива, които не издържаха жестоките и нечовешки битки. За други изобщо не се чу къде ги е отвял вятърът и дали не са станали жертва на диви зверове. За погиналите и съсипаните Бог бе отредил най-светлия си трон: на Небесата, до  Него и Божия Син беше мястото на жените-воини, пожертвали се за деца и семейство, за родна земя. В пръст щеше да бъде превърнат всеки, който бе дръзнал да погуби такава светица-воин.

          И Бог често повеляваше – на Скитницата и нейните посестрими – никога да не плачат и да не униват. Защото са по-силни от всеки земен човек. И им даде своето Обещание – Свята клетва: че като древния Йов ще ги възнагради за страшните усилия и велика Вяра. Припомняше им, че родната земя, децата, близките и приятелите ги очакват. Казваше им да почитат и уважават хората от другите далечни страни, които са ги приютили и са им дали хляб и любов.

 

          ...

И в молитвите си към Бога всички странници виждаха едно и също умилително и сърцераздирателно Видение... Виждаха себе си – как яздят конете на своите далечни прадеди. А полетът на ездачите беше пълен с волност – никой не беше в състояние да победи тези силни и непокорни воини. Вятърът бе укротен и ги галеше... След битките те слизаха от стремената на красивите животни. Твърдо и непоколебимо крачеха по своята древна земя, която беше приютила кръвта на хиляди бунтовни сърца. Това бяха воини със съвършени души – калени в битки, издръжливи като стомана, истински деца на Небето и Слънцето. Уморени от бродничество, от щедро раздадената енергия, те седяха на зелената морава и се къпеха в чистите води на езерото. Бяха в подножието на Сините планини и се канеха да преминат Дъгата. Очите им отново грееха от радост и откриваха всички цветове... А ушите им чуваха всички песни, изтръгнати от глъбините на душата и сърцето. Видението прерастваше в блян. Насън те докосваха мечтата си и се виждаха истински победители на Живота... Защото растеше новото поколение. Техните деца и внуци бяха благословени от майките и Бога – да съградят отново Крепостта. И древната родна земя трябваше отново да разцъфти... След саможертвата и победата на самотните воини...

 

          ...

Небесата слушаха с възторг и умиление тази най-истинска приказка-предсказание и се зарекоха – като скитниците – никога повече да не плачат... Защото не трябва да натъжават разломените земни души. Най-опасното и размирно време ще отмине. Скитницата и нейните посестрими вярват, че скоро ще се сбъдне Обещаното. Защото много страшни пътища са избродени и много Чудовища в душите – победени. И сълзи не са нужни, а само – светла Вяра и движение... които громят страха и малодушието. И в тази последна битка - на живот и смърт - жените-воини заедно със децата си не само ще съградят Крепостта-замък, но и ще накарат целият простор да запее, а Небесата – да се усмихнат. В Твърдината ще управляват най-умните, най-отговорните и тези, които са в състояние да се жертват при най-малка опасност за рода.

 

          ...

От Небесата Бог отново галеше с невидимата си Десница зелените поля и Сините планини. Даваше жива вода на потоците и реките и се вслушваше с наболяло от състрадание сърце в песните на странницата. И тя запя една нова, също изстрадана песен, която нарече със странно-чудновато заглавие: „По законите на вятъра”. Така свърши първата книга и сложи началото на втората. Чувстваше умора, но Времето беше неумолимо – то не чакаше... Тогава тя реши поне да изпее песента, а после да й даде още по-конкретен образ в следващата  книга-новела със същото заглавие.

 

По законите на Вятъра

 

/песен на скитницата/

 

 

И скитницата помоли

                   Вятъра:

„Бъди милостив към мене,

                   братко, -

защото Милост не срещнах!”

Трогнат, Вятърът й

                   отвърна,

че ще спира бурите,

                   ще ги укротява...

И добави:

„Очите ти ще се къпят

                   в Небесата,

които не само плачат,

а се смеят

                   и пеят.

Тъга и Смях,

Мъка и Любов –

ще бележат

                   Живота ти.

... А това е богатство,

                   което не се дава

                   всекиму,

В летежа на Времето

                   ще спра и облаците

и ще ги превърна в

                   кораби

бели.

Ще издувам платната

                   на мечтите ти.

Достатъчно е само да усетиш

                   най-удобния час

за своето тръгване.

Достатъчно е само да разбираш

                    и обичаш хората –

                             въпреки болката”.

...

И тя виждаше

далечния Полуостров

на мечтите си ...

Виждаше

Сърцето

на Полуострова...

...

И след дълги

митарства

усети –

най-после! –

как всичко

около нея

се е превърнало

в Милост

и Красота...

 

 

 

Лаура-Дафне

 

 

 

После – Бог реши да й даде във времето здраве и сили - да продължи и с други две новели – за любовта: „Слънчев дом за песента на сърцето” и „Обичам те много, любов моя завинаги”... Нещо като тетралогия, белязана от Повелята на сърцето... Но за това... После...

   

П.П. Лаура-Дафне умолява своите скъпи читатели, както и неумолимото Време – за малко изчакване... и за съпричастност...

Истинското име на авторката е Дафинка Стоенчева. Тя благодари за поднесената й трибуна – сайта на Емилиян Стоенчев и на Ивайло Иванов. Този сайт – http://stih4e.com - е с традиции. Редакторският екип издаде преди години поетичния сборник „Романтиката в теб”, който имаше изключителен успех. Същият млад колектив в момента подготвя втора стихосбирка със стихове на автори от различна възраст от страната и чужбина. Въпреки заетостта си, тези млади хора се ангажират и с публикуване на нейната тетралогия и издаването й. Авторката благодари на издателския екип:

 

 

          Авторката ще следи с интерес читателските отзиви и мнения, които за нея са особено скъпи.

 Публикацията в сайта ще бъде издадена в отделна книжка (със защитени авторски права), а презентацията в присъствието на авторката ще се осъществи на празника на Светите братя Кирил и Методий.

 

Статистика

  • Общо потребители 695
  • Гости на линия 56
  • Потребители на линия 0
  • Регистрирани днес 0
  • Нови тази седмица 0
  • Нови този месец 0
  • Най-нов потребител Денис Олегов

Кой е на линия

В момента има 56  гости и няма потребители и в сайта


Copyright © 2013 stih4e.bg | Web Design