Нощ в утробата
Нощта става все по-голяма.
Не мога да държа вече главата й в скута си.
Тя става все по-голяма -
като притча за болест от притчи.
Не мога да отпия от чашата думите й...
Нито да се излекувам от облаците й .
Бременна съм с нея под роклята си.
Нощта става все по-едра.
Като посаден корен на цвете е в мен.
Като хищник раздрал с лапи океаните на планетата,
на която живея…
Но не мога да дишам.
Боли ме вече нощта.
Не мога да държа главата й в скута си.
Тежи ми.
Започват да ме мъчат кошмари по изгрев слънце.
Започвам да сънувам гарвани облечени като клоуни
над гроба над детето ми.
Потрепва у мене нощта…
усещам,че иска да бъде родена.
Усещам ,че иска да излезе навън,
а не да лежи под сърцето ми-
под завивки от сънища.
Живот иска за себе си.
Става все по -едра нощта …
Разпъва кожата на земята по мен…
и небето зад черепа ми цялото се разтреперва.
Има лапи ,има нокти ,има тяло този мрак…
Чувствам вечер как приплъзва хладното си змииско тяло
по гръбначния ми стълб и сграбчва с зъби
нерв по нерв …
Нощта ми тежи, защото иска да бъде родена…
Но как се ражда нощ?
Как се ражда празнина и обич,
и желание за светлина ?
